Етикети

NN1Разказва Димка Маринова.

Рачо Маринов Рачев.

Роден на 5 януари 1919 година в село Баниска, обл. Русенска. Участник във втората фаза на войната. Участвал в Дравската епопея. Бил е шофьор на камион. Върнал се е жив и здрав.
Не обичаше да разказва за войната. Казваше, че е страшно и не бива повече да се случва.

Имаше запазено едно писмо, в което питаше за земеделието, какво са изорали и колко са засели – беше оставил болен баща и млада булка с бебе на ръце. За себе си пишеше, че е добре и да не се тревожат за него.

За смъртта и опасностите не чух дума да каже. Разказваше, че не стига гладът и студът, ами и въшките били едно от мъченията на войниците. Той, по някаква си причина не бил нападан от тази напаст и май било единствената му привилегия. Набожен и добър човек беше моят свекър.

През 1985-та по случай 40 години от края на войната организираха от общината екскурзия до Унгария на останалите живи участници във войната. Него не го поканиха и го изживя тежко. Тогава ние със съпругът ми организирахме наша – семейна екскурзия по пътя, който беше минал през войната.

Почина през 1999 година на 80 години от инсулт.

Имах колеги с които съм работила – участници във войната. Те са ми разказвали за глада, за адският студ, когато се събличали голи, дрехите и пушките сгъвали и ги държели върху главите си, за да не се намокрят. Така преминавали по-плитките реки. Това било през зимата. Газели между парчета лед. Усещали как диафрагмата притискала сърцето и на моменти спирало да бие.

Казвали са ми, че ги е спасявала мисълта за жените и децата им, а които си нямали, за любимите момичета, майките и семейството – да се върнат живи и здрави при тях.

Никой от многото мои приятели никога не е споменал за стрелбата, за атаките, за убитите, за раните, за кървите.

Може би за свекър ми бях – младата булка, която трябва да е спокойна, за да си гледа децата и семейството. За колегите – млада жена, с която не се споделят мъжки преживявания.

Advertisements