Етикети

NNПодофицер Костадин Василев Кючуков
/1921 год. – 1944 год./
Служил в 59–ти пехотен полк. Загинал на 2 април 1945 год.
при с. Балахази,окр. Нягатад, Унгария

Разказва дъщеря му Пенка – 1944 год.

Току що съм се родила, когато дошла вест, че баща ми е убит на фронта. Мама останала млада вдовица, а аз – сираче на шест дена. Баба сигурно е страдала за сина си, оставил костите си по чуждите земи. Млад и зелен. Майчиното сърце би трябвало да кърви от болка. Но ми е трудно да разбера защо е изгонила от къщата снаха си, съпругата на убития си син. Сама, с малко дете на ръка. А казват, че бабите обичат внучетата повече, отколкото собствените си деца. Аз не усетих обич. Повече в къщата на баща ми не стъпих. Не можеш да отидеш, където не си желан.

Горката ми майчица… Взела ме и отишла да живее в един бордей. Това е землянка. Дупка в земята. Представяш ли си как се отглежда малко дете във влага и тъмнина.

После си направила малка къщичка. След време построихме друга къща.

Помня как се събираха у нас мама, баба Яна и леля Калина. Три вдовици. И на трите мъжете бяха убити във войната. Седнат в стаята и си говорят.

Говорят и плачат…

Говорят и плачат…

Оплакват мъжете си. Орисията си. И сирачетата си.
После изтриват сълзите и се разделят…

При едно такова идване, след години, баба Яна разказваше как Янка намерила гроба на баща си до едно сухо дърво. Тя пък не е била родена, когато го убили.

Не знам дали е дошло официално писмо от фронта за смъртта на баща ми. Но ако имаше такова, мама щеше да ми каже. Когато и да е.

Но аз не можах да открия гроба на моя баща. Къде не ходих. Кого не питах. Никой не ми каза какво точно се е случило. Как се е случило. Къде…Всичките му другари ли са били убити, че няма жив човек, когото да попитам… Задавах си много въпроси. Исках да зная много неща. Сам ли е бил в последния си час. Нямало ли е кой да му помогне.

Въпросите се блъскаха в главата ми. Измъчвах се. Понякога не можех да заспя. Виждах, че и мама будува. Но колкото и да търсих, отговор нямам.

Плащах си сама пътуването. Исках да го намеря. В Сърбия не го открих. Име по име съм търсила. Пазачът, който се грижеше за гробницата, каза, че в един гроб били хвърляни по седем човека. А нямаше изписани по толкова имена на кръстовете.

Убитите били много. Живите бързали. Никой не бил сигурен ще осъмне ли. Ще замръкне ли…
Война… Беляза живота ми… Всеки Божи ден…

Организираха екскурзия до Унгария. Исках да отида с групата. И там да го търся. Не ме поканиха. Стана ми болно.

Викаха ме в София, във Военното министерство. Нямам брат, нямам сестра. Отидох до там с чичо Васил. Питаха ме баща ми донесъл ли е шинел, ботуши, манерка. Бях изумена от въпросите им. Как да ги донесе, като никакъв не сме го виждали. А и аз тогава съм била бебе на няколко дена.

Мислех, че там ще науча истината. От тях чаках помощ. Търсех отговор на собствените си въпроси. А те питаха мен.

Не знам какво очакваха да чуят. Или всичко беше формалност. Една голяма лъжа. Вероятно и те не знаеха нищо. Но не си го признаваха…

Разбрах – щом ме питат, и те не знаят точно какво е станало.Това не бяха фронтоваци, а чиновници. Но дори и да са били на фронта, откъде могат да знаят точно какво се е случило с моя баща, ако не им каже някой, който да е видял. Или да е записано в някакъв документ.

Върнах се у дома. Мама ме чакаше с нетърпение да разбере какво е станало. Какво са ми казали. Какво съм научила. Разказах ѝ всичко.
А то беше добре познатото старо…

Неизвестността я измъчваше, но от друга страна, още повече ѝ даваше надежда, че тати е жив. Надяваше се да е взет в плен и все някога да се върне. Господ знае, че до последния си час го чакаше.

Мама умря точно четиридесет години след смъртта на баща ми. Когато ходя да почистя гроба ѝ, сядам за малко и я питам:
– Видя ли, мамо, тати?
Срещна ли го? Там, някъде… на поляната…
Той пита ли за мен?
Кажи му, че аз още го търся… Повече нощем. В сънищата си.

… Вече и теб те няма. Много съм самотна без вас.

Самотата боли… Празно е. Раната, отворена в душата ми, боли. Не зараства с времето. Войната ме ограби. Никой и никога няма да ми върне отнетото. Умът ми се опитва да разбере. Но сърцето отказва да приеме реалността. Блъска се. Бунтува се… Едно сърце ми остана…

Понякога, нощем, когато не мога да заспя, си мисля разни работи. Може само да е бил ранен. Може да са го взели в плен. Да е бил в лагер. Някъде далече от нас. Там може да е намерил друга жена. Да се е оженил. Да има деца. Ако ги има някъде, искам да видя братята и сестрите си, да ги прегърна. Обичам ги.

Но идва утрото и миражът изчезва. Няма ги братята. Няма ги сестрите. Колкото и да ми се иска. Колкото и да се надявам. Както се надявах тати някой ден да се завърне вкъщи.

Да го видя.

Да ме види.

…Или поне да зная къде е гробът му.
Едно цвете да оставя…

Advertisements