Етикети

NNПодофицер Георги Пеев Гинков
/1919 год. – 1944 год./
Служил в 31-ви пехотен полк. Загинал на 22 октомври 1944 год.
на връх „Мути вода“, Прищинско, Югославия

Разказва синът му Пейо – 1942 год.

Баба родила дванадесет деца. От тях останали живи три. Две момчета и едно момиче. Преди да дойдат в България, леля се разболяла от туберкулоза и починала. Останали тати и чичо.
Баща ми е трябвало да служи в румънската армия, но не го вземали войник, тъй като щели да се изселват. Оженил се, преди да замине в казармата. Уволнил се през есента на 1943 година. Изкарал зимата у дома. През месец май на следващата година го мобилизирали.

Дядо го завел с каруца в Русе. На раздяла баща ми казал :
– Предчувствам, че няма да се върна. – Прегърнал дядо. Целунал го. Плакали и двамата.

На пети май ги отвели на турската граница. На фронта бил отдельонен командир.
Баща ми паднал убит в последната битка от Първата фаза на войната. Най–тежката битка била за кота 1020, край Тухларе. Казват, че седемдесет и пет процента от войниците, които участвали в боя, били убити или ранени.

Останах сирак, преди да навърша и две години.

След години ме поканиха да отида на екскурзия с бивши фронтоваци по бойния път на армията. В Тухларе ни показаха две места, където са заровени убитите. При нас дойде свещеникът, който е присъствал на погребението.

За знак имаше само едно обикновено дървено кръстче.

И трева.

Нищо друго.

Не намерих гроба на баща си.

Ходих и в Ниш. В музея… При паметника…

Никъде на открих името му…

С нас, на екскурзията имаше един човек от Главиница, който също е участвал в тази битка. Бил ранен. Пуснали го да си отиде, докато му зарасне раната. С него от Сяново имало двама войници, единият се казвал Дони. Те му поръчали да отиде в Сяново и да се обади на роднините им.

– Върнах се. Намерих само гробовете им. Близките им бяха дали някои неща. Сложих ги в пръстта, където почиваха двамата ми другарите.– ми каза човекът.

Баба много милееше за мен. Но от тревоги се разболя и почина след баща ми.

Той винаги ми е липсвал.
Имах нужда от него.
Цял живот.
Дори и само да му кажа:„Тате!“

* * *

Баща ми свирел много хубаво на гайда. Около него винаги било весело. Той с другите музиканти откривал хората на мегдана. Ходел да свири по сватби.

Години след като починаха и дядо, и чичо, братовчедите ми продадоха къщата, защото живееха в града. Новите собственици ми казаха, че като разчиствали тавана, намерили две ручила на гайда. Мяхът може с годините да се е развалил. Кожа. Изсъхва. Втвърдява се. Молците я нападат. Но дървената част стояла.

Зарадвах се. Знаех, че тези ручила са били в ръцете на баща ми. Че са носили радост и на него, и на тези, които го слушат. Стана ми по–леко на душата. Сякаш го видях. Млад и хубав. Какъвто е на снимката.

И сякаш чух мелодия на гайдата му. Бавна и тъжна Събрала в себе си мъката на хората. После–весела и хороводна. Влюбена и извисена. Като душата човешка.

Душата, която побира в себе си всичко.
И сълзи.
И усмивки.

Реклами