Етикети

NN1Разказва Камелия Иванова.

Нямам снимки в момента, но искам да разкажа за своя прадядо и за неговата дъщеря – моята баба.

Прадядо ми, Яким Божилов, роден в дн. Република Македония, в края на 19 в.

Никога не е членувал в организации, но винаги е бил активен участник в случващото се около него.

Без да е член на Вътрешно-македонската организация, все още много млад и току-що минал под венчило, е ятак на комитите, за което е трябвало да увисне на бесилото. Но успял да избяга, след като заварва майка си обесена на гредата на бащината му къща и само с булката си и един вързоп дрехи се отправя към Свободна България.

В гр. Кюстендил намира прием и подкрепа от местните хора и се установява там.

По време на Втората световна война, той е стражар, но и ятак, и укривател, и спасител. Поради същината на работата му е знаел предварително къде ще се провеждат обиски и обикалял къщята, да предупреди, та да се скрият в гората нелегалните, да се опазят книжата и оръжията. А когато се прибирал у дома, имал си един отряд, на когото да достави хляб, плод, подкрепа.

Не е участвал в самата война, но е изпращал на фронта своята дъщеря.

Цветанка Якимова Давидова, родена на 26.12.1928 г. в гр. Кюстендил.
Моята баба, майка на моята майка.

Завършваща царскo девическо училище през 1944 г., заминала за фронта като медицинска сестра, преди да е навършила 16 г. И докато пътувала из Европата и обикаляла окопите, и викала, и проверявала има ли живи, не правила разлика между свои и чужди.

Свои… били българите, чужди – всички останали.

И до края на живота си (2006 г.) не забрави сините очи на онзи немски офицер, който, въпреки грижите, починал в ръцете си. И тъгуваше по загубената му младост.

Показваше с умиление белега, останал й от един руски войник, ухапал я от силната болка по пръста, докато повтарял: „Ай, сестрьонка!“.

Обичаше да ми разказва и за снимката на любимата на онзи войник, дето не знаеше точно какъв и за снимката на малките момчета в джоба на руския, или може би украински, или белоруски офицер, която му давала сили да се бори с раните и заразите. И сякаш те, тези две малки момченца, като ангелчета, го измъкнали от смъртта.

Животът на моята баба продължил трудов, нелек, но пълноценен. Създала семейство, родила се моята майка, а след това и аз.

А баба… тя беше готова винаги всекиму да помогне и никога не забрави скръбта, смъртта и всички онези, на които не са и стигнали силите да помогне тогава, в дните на Световната война.

Advertisements