Разказва Павел Иванов.

Дядо ми Павел се ражда в семейството Димитър и Кица Петрови на 14. 05. 1914 година. Ражда се след като семейството му е прокудено от Кавала, Гърция. Дядо ми има 5 братя и сестри – Георги, роден в Гърция, Петко, Атанас, Надка, родена в Гърция, и Добринка.

След като семейството му се мести от Кавала в България, през 1912 година те се установяват в град Харманли, където е роден и Павел, а скоро се местят в Хасково. За кратко живеят в Пловдив, където е роден и брат му Атанас, и след това се установяват окончателно в Хасково.

Детството му преминава в обичайните за това време занимания. Учи в Хасково, участник е в танцов ансамбъл, а от 7- ми клас е приет да учи във Френския колеж в София. След два семестъра напуска колежа и се връща в Хасково.

Започва да работи като чирак в село Узунджово при земевладелец.

Служи в казарма и придобива чин. След това работи като шофьор на камион.

Член е на Българската комунистическа партия и като такъв след 9 септември 1944-та година е мобилизиран и участва в боевете на Първа Българска армия, в която е шофьор. При едно сражение на река Драва (Унгария) има взрив наблизо и дядо ми е ударен от шрапнели в крака. Раната му го болеше ужасно години след това.

След края на войната работи като шофьор на линейка, за кратко е машинист на влак, после е шофьор в Окръжен народен съвет – Хасково, и в БЗНС. През 1946 година се жени за баба ми Петронка – също комунист, племенница на анархо-комуниста Жеко Гиргинов, който е убит през 1924-та година в хасковския затвор от фашистката власт. Раждат им се две дъщери – Димитрийка (майка ми) и Лиляна.

Получава медал за участието си във Втората световна война.

Нося неговото име.

Освен мен, негови внуци са Веселина Иванова, Желязко Техов и Младен Техов.

Дядо почина на 31 юли 1989-та година.

Липсва ми…