Написах книгата „ Сред снежната пустош”, в която има документални  и художествени разкази, посветени на участниците във войните от село Нова Черна област Силистра. Книгата беше издадена през 2014 година. Предлагам откъс от нея.

С уважение: Стоянка Павлова
село Нова Черна област Силистра, автор на книгата

 

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Направени са много филми за Втората световна война. Веднага след края ѝ. И десетилетия по–късно. С различни гледни точки – на сценаристи и режисьори. С различни мечти и идеали – на войници и офицери.

С различни лични истории, някои от които разтърсващи. И като че ли извън човешките възможности, които днес, от дистанцията на времето,  трудно можем да разберем.

Изписани са хиляди страници. Вероятно на всички езици по света.

Издадени са стотици книги. Наградени и отличени. Известни и неизвестни.

Но в нито една от тях не пише за бойците от моето село. За живите. И мъртвите. Познатите. И непознатите. За майките и любимите им. За съпругите и децата им – родени и неродени.

Авторите ги отминават с мълчание…

Без да ги забележат.

Понякога се питам – по–недостойни ли са?!  Или забравени?! А те, като повечето млади момчета, отивали  на фронта, не защото искат  война.  И стреляли, не защото искат да убиват.

Там, в чуждата земя, сред грохота на боя, след дългите преходи,  премръзнали и изтощени, сигурно са мислели за родното село. За незасетите ниви. За близките си.

Костите на някои останали далеч. В чужди полета. Под чуждо небе. Завинаги… Тях не ги познавам. Родена съм след войната.

Но другите, оцелелите, срещах по улиците. Те бяха мъже земни, които издигаха трудолюбието и честността на пиедестал. Държаха се естествено. Излъчваха скромност и почтеност.

Понякога ги заговарях. Питах ги за онези дни и месеци. Ровех в незараснали рани. Виждах, че им причинявам  болка. Сега, от дистанцията на времето,  ги моля за прошка…

А те се спираха и разказваха как след такива преживявания, момчетата остаряват по-бързо, а понякога косите побеляват за една нощ. Най-често употребявания  израз беше: „Това не го пожелавам на никого!“ Не се чудя защо…

Те разказваха. А аз слушах. Чувах ударите на уморения им марш по изтръпналата от болка земя. И си представях…

Тъмните облаци, които закриват синината на небето.

Брулещия вятър, който бръсне ниската суха трева.

Млечнобялата непрогледна мъгла.

Безспирния есенен дъжд.

Локвите, покрити с тънка ледена корица, която се разпуква на хиляди парченца под тежките войнишки ботуши.

Студът, който превръща дъха в скреж.

Безбрежните снежни полета.

А те – сред полето…

Не вървят… Маршируват.

До следващата заповед. Когато трябва да спрат. И с очи, лепнещи за сън, да започнат да се окопават. Без да се поддават на умората, да се подготвят за следващото сражение.

Като всички други войници, и те са преживели ужасите на войната, онези ежедневни, ежечасни ужаси. Носели на гръб тежкото си снаряжение, понякога с подгизнали шинели и ботуши. Окопавали са се в замръзналата земя. А земята вряла–врагът ги обстрелвал с автомати и картечници. От танкове и самолети.

А те напредвали.

… И отстъпвали.

Влизали в атака. И побеждавали.

… Но не винаги.

Някои преживели обкръжение. А то потиска волята и засилва страха.

Дали са се страхували. Нима това не е най–естественото чувство, присъщо на живите…Но оставали в боя до последния миг. До последната заповед.  Никой не се е предал доброволно. Не е дезертирал.

Никой от тях не е завършил военно училище. Уроците си получавали в сраженията. Войната била тяхната академия.

Какви ли не са били…Гвардейци. Разузнавачи. Картечари. Артилеристи. Кавалеристи. Сапьори.  Свързочници. Пехотинци. В бронетанкови роти. В мото–стрелкови части. В обоза. Носели храна. Бомби. Снаряди. Ранените си другари.

Понякога, полузатрупани, те излизали изпод купчината пръст и бързали да помогнат на другарите си. И на конете. И на каруците.

Минавали през реки. През блата. През планини. През минни полета. През опустошени села и градове. Покрай опожарени и изоставени домове, които още дълго тлеели в спомените им.

Минавали…

През ада на войната.

Някои споменаваха имената на командирите си. Защото, знайно е–добър е не този командир, който може да накара войниците си да се бият „ до последна капка кръв.“ До смърт. А този, който съумее да ги изведе от сражението живи и здрави.

Някои от командирите им загинали в боевете, други били ранени. Но когато разказваха за тях, възрастните мъже се променяха. Лицата им ставаха сериозни. Погледът – суров. Стойката – изпъната.

Това не беше само задължителното подчинение на войника към неговия началник и ранга му, но и уважението към човека, грижил се за младите мъже като за свои синове. Те бяха благодарни, че са се завърнали по домовете си.

За другите, останалите под купчината чужда пръст, някогашните фронтоваци навеждаха очи. Мълчанието тежеше във въздуха. По-силно от думите. Беше равно само на огромна сълза, изтърколила се по загорелите от вятъра скули на  мъжко лице.

Изплакана. И неизплакана.

Скрита. И явна.

Тежка. И болезнена.

Пречистваща.

Като вик. Като стон. Като огромна, вселенска въздишка.

Те не използваха високопарни думи за героизъм, жертвоготовност и себеотрицание. Но са притежавали тези качества. И са се доказвали в битките. Не напразно полкът, към който повече от тях са били зачислени, е наречен „Железен“.

Не знам дали започвах да гледам по-философски на живота, или помъдрявах след разговорите ми с тези скромни и почти срамежливи,  отрудени мъже. Беше ни трудно да продължим. И на мен. И на тях. Затова всеки тръгваше мълчаливо по пътя си.

Сега трябваше да са деветдесетгодишни. А по–възрастните – запасняците –  на повече от век. Само един от тях е жив.

Последният.

Другите навярно са  по бойните полета на спомените. Сред злачни поляни.

Дано имат покой.

Сега питам близките им. И пак ровя в болезнени рани.

Не съм обещавала на никого, че ще напиша за тях. Само пред себе си.  Не знам дали ще успея да разкажа чутото. Тъй както искам.  Простичко и интересно. Но, ако ме чуват,  там горе, сред безкрайната вселена, нека знаят – аз, с моите малки разказчета, им казвам :

– Не сте забравени…

И, ако никой досега не ви се е извинил, аз ви казвам:

– Простете за болката…

Поне това сме длъжни да  направим.

И още нещо. Но за него не са нужни думи.

Само поклон… Достойни сте!

 

КОИ СА ТЕ?…

 

Те бяха мъже скромни и обикновени, които нямаха самочувствието, че правят историята. Но – искат или не искат – влязоха във водовъртежа ѝ и участваха в изграждането на едно столетие.

Бяха занаятчии.

Дребни и едри земеделци. Сеячи, орачи и косачи. Радваха се, когато узрее житото. И криеха сълзите си, ако падне градушка.

Бяха  собственици на стада. Малки и големи. И докато ги отгледат, обикаляха поляните и горите. Опърлени от слънцето. Обрулени от вятъра. Мокри от дъжда.

Но всички затаяваха дъх, когато ги чуеха да свирят  на гайда и кавал.

После дойде войната. Младите мъже, цветът на селото, оставиха всичко и тръгнаха към бойните полета. За някои това беше последният житейски път. Които оцеляха, изтощени и морни, се върнаха по родните места.

Настъпи колективизацията. Отнеха им всичко. Онова, с което си изкарваха прехраната. С което хлябът им се услаждаше. Защото от време оно бяха научени,  преди да го сложат в устата си, благоговейно да  го целунат.

Никой не ги попита искат или не искат да живеят по нов начин. Бяха сурови мъже, но  склониха.

Останаха с двете си ръце. Корави и напукани.

Малцина тръгнаха към града да издигат фабрики, заводи и жилищни блокове. Които останаха на село строяха ферми и ги пълнеха с животни.

Ден по ден, година по година, те градяха историята на  своето столетие.

После дойде демокрацията. Магазините се опразниха. Изчезнаха стадата. Трънясаха поляните. От построеното останаха руини.

Тези, които някога  мръзнеха по окопите, посърнаха.

Но по природа бяха доверчиви и честни. Които доживяха следващия, двадесет и първи век, надникнаха с надежда в него.

Не за себе си…За децата и внуците си.

И за децата на техните деца…

 

ЧУЙТЕ ГИ И ВИЕ

 

Това са разказчетата, които чух от близките на фронтоваците. Кратки и лаконични. Забулени от дистанцията на времето. Разказани тъй, сякаш  случките стават някъде там…

В  далечината на годините.

Обвити в гъста мъгла.

Защото не всички фронтоваци обичали да си припомнят времето на ужас и страдание.   Преживените кошмари.

Затова, вместо за войната, някои от събеседниците ми разказваха за детството на родителите си. Или за своето.

За преселването… Нататък. И насам… На север. И на  юг.

За беднотията.  И за глада.

Темата беше чувствителна и много от тези възрастни мъже и жени се просълзяваха. Спирахме за малко. После пак продължавахме.

Те говореха.

Аз слушах…

И записвах…

С накъсана реч. Както чувах.

Запечатвах с думи мигове от живота им. И си дадох сметка, че това са миговете на едно столетие.

Дори повече от едно столетие.

В хода на работата доуточнявахме списъка на фронтоваците. Не искахме да пропуснем никого. Защото зад всяка единичка се крие животът и съдбата не само на един  млад човек, но и на близките му, които са се тревожили и страдали за него.

Пишем, макар и след повече от шест десетилетия.

Но това е нашият начин да покажем, че паметта за тях е жива.

 

Подофицер ГЕОРГИ ПЕЕВ ГИНКОВ

/1919 год. – 1944 год./

Служил в 31-ви пехотен полк. Загинал на 22 октомври 1944 год.

 на връх „Мути вода“, Прищинско, Югославия

Разказва синът му Пейо – 1942 год.

 

Баба родила дванадесет деца. От тях останали живи три. Две момчета и  едно момиче. Преди да дойдат в България, леля се разболяла от туберкулоза и починала. Останали тати и чичо.

Баща ми е трябвало да служи в румънската армия, но не го вземали войник, тъй като щели да се изселват. Оженил се, преди да замине  в казармата. Уволнил се през есента на 1943 година. Изкарал зимата у дома. През месец май на следващата година го мобилизирали.

Дядо го завел с каруца в Русе. На раздяла баща ми казал :

– Предчувствам, че няма да се върна. – Прегърнал дядо. Целунал го. Плакали и двамата. .

На пети май ги отвели на турската граница. На фронта бил отдельонен командир.

Баща ми паднал убит в последната битка от Първата фаза на войната. Най–тежката битка била за кота 1020, край Тухларе. Казват, че седемдесет и пет процента от войниците, които участвали в боя, били убити или ранени.

Останах сирак, преди да навърша и две години.

След години ме поканиха да отида на екскурзия с бивши фронтоваци по бойния път на армията. В Тухларе ни показаха две места, където са заровени убитите. При нас дойде свещеникът, който е присъствал на погребението.

За знак имаше само едно обикновено дървено кръстче.

И трева.

Нищо друго.

Не намерих гроба на баща си.

Ходих и в Ниш. В музея… При паметника…

Никъде на открих името му…

С нас, на екскурзията имаше един човек от Главиница, който също  е участвал в тази битка. Бил ранен. Пуснали го да си отиде, докато му зарасне раната. С него от Сяново имало двама войници, единият се казвал Дони. Те му поръчали да отиде в Сяново и да се обади на роднините им.

– Върнах се. Намерих само гробовете им. Близките им бяха дали някои неща. Сложих ги в пръстта, където почиваха двамата ми  другарите.– ми каза човекът.

Баба много милееше за мен. Но от тревоги се разболя и почина след баща ми.

Той винаги ми е липсвал.

Имах нужда от него.

Цял живот.

Дори и само да му кажа:„Тате!“

*                        *                      *                      *                      *                       *

Баща ми свирел много хубаво на гайда. Около него винаги било весело. Той с другите музиканти откривал хората на мегдана. Ходел да свири по сватби.

Години след като починаха и дядо, и чичо, братовчедите ми продадоха къщата, защото живееха в града. Новите собственици ми казаха, че като разчиствали тавана, намерили две ручила на  гайда. Мяхът може с годините да се е развалил. Кожа. Изсъхва. Втвърдява се. Молците я нападат. Но дървената част стояла.

Зарадвах се. Знаех, че тези ручила са били в ръцете на баща ми. Че са носили радост и на него, и на тези, които го слушат. Стана ми по–леко на душата. Сякаш го видях. Млад и хубав. Какъвто е на снимката.

И сякаш чух мелодия на гайдата му. Бавна и тъжна Събрала в себе си мъката на хората. После–весела и хороводна. Влюбена и извисена. Като душата човешка.

Душата, която побира в себе си всичко.

И сълзи.

И усмивки.

 

 

Подофицер  КОСТАДИН ВАСИЛЕВ КЮЧУКОВ

/1921 год. – 1944 год..

Служил в 59–ти пехотен полк. Загинал на 2 април 1945 год.

при с. Балахази,окр. Нягатад, Унгария

 

Разказва дъщеря му Пенка – 1944 год.

 

Току що съм се родила, когато дошла вест, че баща ми е убит на фронта. Мама останала млада вдовица, а аз – сираче на шест дена. Баба сигурно е страдала за  сина си, оставил костите си  по чуждите земи. Млад и зелен. Майчиното сърце би трябвало да кърви от болка.

Но ми е трудно да разбера защо е  изгонила от къщата снаха си, съпругата на убития си син. Сама, с малко дете на ръка. А казват, че бабите обичат внучетата повече, отколкото собствените си деца. Аз не усетих обич. Повече в къщата на баща ми не стъпих. Не можеш да отидеш, където не си желан.

Горката ми майчица… Взела ме и отишла да живее в един бордей. Това е землянка. Дупка в земята. Представяш ли си как се отглежда малко дете във  влага и тъмнина.

После си направила малка къщичка. След време построихме друга къща.

Помня как се събираха у нас мама, баба Яна и леля Калина. Три вдовици. И на трите мъжете бяха убити във войната. Седнат в стаята и си говорят.

Говорят и плачат…

Говорят и плачат…

Оплакват мъжете си. Орисията си. И сирачетата си.

После изтриват сълзите и се разделят…

При едно такова идване, след години, баба Яна разказваше как Янка намерила гроба на баща си до едно сухо дърво. Тя пък не е била родена, когато го убили.

Не знам дали е дошло официално писмо от фронта за смъртта на баща ми. Но ако имаше такова, мама щеше да ми каже. Когато и да е.

Но аз не можах да открия гроба на моя баща. Къде не ходих. Кого не питах.  Никой не ми каза какво точно се е случило. Как се е случило. Къде…Всичките му другари ли са били убити, че няма жив човек, когото да попитам… Задавах си много въпроси. Исках да зная много неща. Сам ли е бил в последния си час. Нямало ли е кой да му помогне.

Въпросите се блъскаха в главата ми. Измъчвах се. Понякога не можех да заспя. Виждах, че и мама будува. Но колкото и да търсих, отговор нямам.

Плащах си сама пътуването. Исках да го намеря. В Сърбия не го открих. Име по име съм търсила. Пазачът, който се грижеше за гробницата, каза, че в един гроб били хвърляни по седем човека. А  нямаше изписани по толкова имена на кръстовете.

Убитите били много. Живите бързали. Никой не бил сигурен ще осъмне ли. Ще замръкне ли…

Война… Беляза живота ми… Всеки Божи ден…

Организираха екскурзия до Унгария. Исках да отида с групата. И там да го търся. Не ме поканиха. Стана ми болно.

Викаха ме в София, във Военното министерство. Нямам брат, нямам сестра. Отидох до там с чичо Васил. Питаха ме баща ми донесъл ли е шинел, ботуши, манерка. Бях изумена от въпросите им. Как да ги донесе, като никакъв не сме го виждали. А и аз тогава съм била бебе на няколко дена.

Мислех, че там ще науча истината. От тях чаках помощ. Търсех отговор на собствените си  въпроси. А те питаха мен.

Не знам какво очакваха да чуят. Или всичко беше формалност. Една голяма лъжа. Вероятно и те не знаеха нищо. Но не си го признаваха…

Разбрах – щом ме питат, и те не знаят точно какво е станало.Това не бяха фронтоваци, а чиновници. Но дори и да са били на фронта, откъде могат да знаят точно какво се е случило с моя баща, ако не им каже някой, който да е видял. Или да е записано в някакъв документ.

Върнах се у дома. Мама ме чакаше с нетърпение да разбере какво е станало. Какво са ми казали. Какво съм научила. Разказах ѝ всичко.

А то беше добре познатото старо…

Неизвестността я измъчваше, но от друга страна, още повече ѝ даваше надежда, че тати е жив. Надяваше се да е взет в плен и все някога да се върне. Господ знае, че до последния си час го чакаше.

Мама умря точно четиридесет години след смъртта на баща ми. Когато ходя да почистя гроба ѝ, сядам за малко и я питам:

– Видя ли, мамо, тати?

Срещна ли го? Там, някъде… на поляната…

Той пита ли за мен?

Кажи му, че аз още го търся… Повече нощем. В сънищата си.

… Вече и теб те няма. Много съм самотна без вас.

Самотата боли… Празно е. Раната, отворена в душата ми, боли. Не зараства с времето. Войната ме ограби. Никой и никога няма да ми върне отнетото. Умът ми се опитва да разбере. Но сърцето отказва да приеме реалността. Блъска се. Бунтува се…  Едно сърце ми остана…

Понякога, нощем, когато не мога да заспя, си мисля разни работи. Може само да е бил ранен. Може да са го взели в плен. Да е бил в лагер. Някъде   далече от нас. Там може да е намерил друга жена. Да се е оженил. Да има деца. Ако ги има някъде, искам да видя братята и сестрите си, да ги прегърна. Обичам ги.

Но идва утрото и миражът изчезва. Няма ги братята. Няма ги сестрите. Колкото и да ми се иска. Колкото и да се надявам.  Както се надявах тати някой ден да се завърне вкъщи.

Да го видя.

Да ме види.

…Или поне да зная къде е гробът му.

Едно цвете да оставя…